Месечни архиви: август 2019

Деконструкция на личността

Увод

След падането на монотеистичните богове, пада идеята за доброто и злото, които имат стойност извън субективните мозъци на хората. В Християнството Бог е Добро. Онова, що е срещу волята или характера на Бог, е лошо. Бог е авторитет по-голям от човека и съществуват ценности, които са неотносителни. На това може да се гледа най-малко по два начина. Че в Християнството Бог е авторитетът, властта, онзи, който е далече, съди и мачка човека. Моралът на Християнството е моралът на страха и на слабия. Или че Доброто, Истината и Любовта имат авторитет сами по себе си, нямат нужда от одобрението на хората и са над нашите субективни и ограничени мозъци. Защото не властта създаде Бог, а човекът.
Европа тръгва по първия път.
Със смъртта на Бог умира и утопията за задгробното щастие и смисъла на земния живот. Появяват се много на брой земни утопии. Капитализъм, който обещава свобода и комунизъм, който обещава щастие.

Деконструкция на личността

Философия

Философията се самоопределя като наместник на религията с претенцията, че ще дефинира доброто и злото, ще покаже смисъла и пътя. Смисълът, който дава цялата тази континентална философия на 20 век доколкото въобще я познавам е, че няма смисъл. В най-добрия случай животът е смисъл и единственото добро, с което човек разполага, е свободата му. Той трябва да се отърве от всичко, което го задушава, притеснява и тормози и да прави разни работи, които са напук на всичко. Държавата, предразсъдъците, традициите, авторитети, другите, тялото, биологията, семейството – всичко, което ни пречи да бъдем себе си. Какво означава точно ‘себе си’ обаче.
Малко пуберитетско, но ако човек е бил дете по време на Християнството, то в 20 век почва да буйства, да се забърква с грешните хора и да прави някакви много тъпи работи, много от които са опасни за него и за околните. Хем иска да е самостоятелен, хем мама и тате да го издържат, Бог да му прощава, учителите да го разбират, обаче да не му казват какво да мисли, щото той е вече голям.

Нарича се автентичност. Всеки си гледа на автентичността, както си иска. Иначе няма да е ‘себе си’.

Friedrich Nietzsche

Ницше и поредицата, която му подражава, гледа на автентичността като смелостта да преосмислиш мотивите си, слабостите и ограниченията си, предразсъдъците, социалните роли, в които обществото те вкарва, авторитетите, които следваш, Боговете, на които се кланяш и страха ти да боравиш със злото, тоест – скрупулите ти. Ницше е прав донякъде, само че не зная дали това е, което той има предвид.

Гледайте сега. Представете си, че си имате работа с психопат. Което за огромната част от хората е невъзможно. Затова ще го опиша така. Когато си имате работа с психопат, той държи контрола над ситуацията – истината, фактите, гледната ви точка, миналото, настоящето и бъдещето и в крайна сметка над вас. Вие гледате на всичко през неговите очи включително на себе си. Така работят всички властови структури и идеологии. Ако например светът ми казва, че аз струвам, колкото заплатата си – аз гледам на себе си като на продукт. Начинът да се справите с психопат не е да го съжалявате, не е да го разбирате, не е да го обичате още повече или да му обяснявате, че и вие сте човек и имате права и да се опитвате да му имплантирате съвест, защото трябва да му промените химията и биологията и това с убеждения не се случва.
Начинът да се справите е да вземете контрола над ситуацията. За да стане това, трябва да вземете контрола над истината за себе си. И да погледнете на всичко през собствените си очи. Няма нужда да питате който и да било за разрешение.
След това да подложите цялата ситуация, себе си и психопата на безкомпромисен анализ без да ви е страх какво ще откриете. И малко по малко да си върнете суверенитета. Това отнема от властта на психопата, идеологията или властта и те губят контрол. Властта без лъжите е гола.

Когато властта е гола, тя вади оръжията. Но това е друга тема. Разликата между физическо насилие и манипулация е, че когато ви манипулират, не се защитавате. Вземат ми портфейла: аз не се съпротивлявам. Така никой няма да пострада физически. Но манипулацията създава усещане за стрес и дискомфорт. Ако сте активно манипулирани срещу своите интереси достатъчно дълго време този вид насилие дава физическо отражение.

Ницше страстно мрази Християнството, всичко що е масово и посредствено, демокрацията и хората въобще, особено когато дърпат една ‘изключителна личност’ или една ‘изключителна държава’ или ‘изключителна култура’ надолу и се опитват да я цапат с мръсните си ръце. Какво точно цени Ницше на мен не ми е много ясно. Прогресът? Ницше вярва в теорията с великите мъже, които творят човешката история и великите мъже, които творят великото изкуство или каквото и да е там.

Силните и смелите? Онези силни, които са способни да вземат контрола над себе си и над останалите? Или онези силни, които са способни да вземат контрола над себе си без да желаят контрол над останалите? Или онези силни, които стават философи и решават, че държат ключа към живота и истината? Като Ницше.

Аз гледам на Ницше по следния начин. Той се мисли за качествено повече от останалите, защото не го е страх от ‘истината’. Всички други са големи лъжци. Лъжат другите, лъжат и себе си. Как Ницше решава кое е истината? Личността е критерий сама по себе си. Ако аз съм по-развита личност от вас, каквото и да означава това, моята гледна точка и моите мнения ще са по-верни от вашите. Това е дефиниция за нарцисизъм.

Хуманизъм в Ницшеанската традиция – всичките от Ницше, през Фуко, Айн Ранд и сатанистите – означава в по-малка или по-голяма степен нарцисизъм.

Нацисти, ционисти, младежи, които се мислят за изключителни и младежи, които се мислят за Богове – всичките до един много обичат Ницше. Всички, които мразят авторитети и порядки много обичат Ницше. Сатанистите много обичат Ницше, защото според тях Сатаната е възстанал срещу Бог и е герой. Жизнеутвърждаващ хуманист и аутсайдер, срещу който обществото се е отнесло несправедливо.
Жизнеутвърждаващ значи, че не е проблем колко човека ще умрат, ако ми пречат или се наложи да умрат. Няма сега да седнем да ревем, да се самобичуваме и да страдаме. Страданието е за християните. Щастието е за живота. Shit happens.

Според Джудит Бътлър например означава, че мога да си избирам пола. И макар някои от Ницшеанската традиция да играят скромни и онеправдани, защитаващи слабите и потиснатите, постмодернистите, които се занимават с джендъри като Джудит Бътлър, това, което реално правят е, че се правят на Господ. Джудит Бътлър е от поредицата изключително дразнещи Ницшеанци, наречени постмодернисти.

Екзистенциализъм

Екзистенциализмът няма отправна точка. Сменя смисълът на живота с живота, който е смисъл сам по себе си. Всеки сътворява личността, смисъла и свободата си с действията и изборите, които прави във всяка ситуация. За да е “автентичен”, човек трябва да е наясно с мотивите си. Ако някой друг му ги е сложил в главата или той не знае защо прави това или онова – той не е верен на себе си.
Ако правя лоши неща, значи съм лош човек. Това не е дадено веднъж завинаги, защото имам свободата да избера да правя добри неща и да стана добър човек. Екзистенциализмът е действие.

Разглеждаме една картина на Jackson Pollock например, която струва 150 000 000 долара и прилича на повръщано. Защо струва 150 000 000 долара? Първо защото има кой да ги даде. И второ, защото Jackson Pollock се е освободил от всичко човешко, всичко, което пречи на боята да излиза без неговата социално обусловена личност да я вкарва в рамките си или да казва на картината какво да показва. Jackson Pollock не трябва да пречи на боята да следва естествения си път по платното. Jackson Pollock и картината са едно. И това е резултатът – личността Jackson Pollock вече не е Jackson Pollock, а е боя, която се излива върху огромни платна.

Постмодернизъм

Тоест какво се случва, когато имате пълна свобода? Когато махнете всичко, което не е ваше, не е част от вашата личност? Личността в постмодернизма не съществува. Цялата личност, целият аз е социална конструкция. Очевидно, когато човек е свободна личност, която се е спасила от всички социални условности, тя е нищо повече от безсмислена картина.

Постмодернистите са много зле – те не са в състояние да кажат каквото и да било, въпреки че са изписали огромно количество книги. Но да формулират някакъв екзистенциален смисъл е много отвъд възможностите им. Защото ще им се наложи да дадат някаква информация за нещо или не дай боже да направят някаква оценка. Цялата Ницшеанска философска традиция се занимава с власт и свобода.

Хем личността е социално обусловена, хем само субективните ми мнения и усещания имат някаква стойност, защото познаваема реалност извън субективното не съществува.

Според постмодернисите – лошото не може да идва от субектите, тъй като всеки субект е прав за себе си и неговите чувства и субективни преживявания са единствената реалност, с която разполага. Субективно зло няма. За злото е виновно обществото със своите предразсъдъци, порядки и традиции. Злото е насилие. Родителите със своето грешно възпитание и идиотски потиснически практики. Държавата.

Ние не можем да кажем коя субективна гледна точка е по-добра или по-правилна от друга субективна гледна точка. Всички те са валидни. И нито една не трябва да се налага на друга. Постмодернистите много обичат свободата, много мразят да ги потискат, но не искат да казват кое е добро и кое зло. Тогава защо свободата е добро? Няма истина, която да търсим извън субективното. Ако казвам, че ме сърби, значи ме сърби и тва е. Ако казвам, че съм мъж, значи съм мъж и вие няма да ми се бъркате в идентичността. Мойто мнение си е мое мнение. Няма познание, няма знание. И вие няма да спорите с мен, защото щом спорите, вие ми казвате, че не мога да си имам погрешното мнение, което си имам и ми казвате, че вашата истина е нещо повече от моята истина? Вие за нещо повече от мен ли се мислите?

Тъй като постмодернистите не дават информация никога за нищо, защото в крайна сметка няма познаваема реалност, която да изследваме, те имат навика да си служат със софизми и езикови конструкции. Ако чуете човек, който говори три часа и вие нищо не може да разберете, значи си имате работа с политик или с постмодернист.

Езикът е много важен за постмодернисите, защото езикът според тях е начинът, по който индивидът вижда света и по който светът оформя личността. Затова те си мислят, че ако спрем да викаме на циганите цигани, ние ще спрем да ги потискаме. Мислят си също, че със софизми, риторика и лингвистични акробатики са способни да защитават всяка истина и гледна точка или да ги опровергаят. Обществото, културата или каквото и да е там конструира човека посредством понятията, в които го кара да мисли. Според постмодернистите езикът не е отражение на каквато и да било реалност, а е изцяло социална конструкция, която е измислена от силите на злото – разбирай доминиращите ценности, идеи и традиции в обществото. Щом не правим оценки защо предпочитаме свободата пред робството, равенството пред неравенството? Какъв е проблемът да викаме на циганите цигани? Постмодернистите и това не знаят.

Това е джендър идеологията, мултикултурализма, голяма част от феминизма и политически коректното говорене. Някъде го наричат Марксизъм, защото изравнява всичко. Но то има ужасно много от Ницше. Това е отвъд доброто и злото на Ницше. Това е пуберитесткото бръщолевене на Ницше. Маркс и Ницше -> Гейска философия.

В крайна сметка постмодернизмът помага на силния, постиска свободата на словото и разрушава личността.

Защото…

Ако личността е социална конструкция, ние можем да си произвеждаме каквито искаме личности посредством социално инженерство. Социалното инженерство е вид манипулация. За разлика от културата, историята и мъдростта на един народ, които са продукт на взаимодействие между власт, споделена реалност и спомени, поети и будители, история и политика, социалното инженерство е привилегия на силния и промените, до които води, са повърхностни. Затова Харалан Александров казва, че при нас българите нищо не пуска дълбоки корени и всичко е имитация. Не знам дали заради това го казва, но това са причините според мен това, което казва, да е вярно.

Комунисти, капиталисти, демократи – все тази, ние си говорим за турско. Според мен Освобождението е нещото, което сме сторили като народ, което е излязло от нашата воля и борба, нашите просветители и будители, културата, самочувствието, органичното развитите на народа и вярата, че можем и заслужаваме свободата си.

Социалното инженерство е точно онова, което според постмодернистите потиска личността. Но те нямат проблеми с него. Те наричат псевдо персона или социално конструирана личност биологията, възрастта, полът, сексуалната ориентация, културата, езика, семейството, държавата, лоялността, моралната призма и съвестта на хората. И наричат ‘истинска’ личност онази личност, която кара на усещания, желания и пълна безотговорност.

Ако правим оценки, очевидно започваме да градим йерархии или да дискриминираме. Всяка оценка според постмодернистите означава аз да упражнявам власт над друг човек и да съдя. Най-лошото се случва, когато правя оценки на групи от хора или имам претенции, че имам познание, което е валидно за група хора, а не за определен индивид.

Заради постмодернистите не мога да кажа, че жените са по-податливи на негативни чувства от мъжете. Лепя им етикети. Това не е познание, според постмодернистите няма познание и това е етикет. Етикетите са много лоши, защото това са социални конструкции, които потискат личността и я вкарват в рамки.

Дори да е вярно, ние трябва да си траем, защото това може да се използва от мъжете срещу нас. За да ни викат истерички.
Но това е важно да се знае, защото един психопат винаги фабрикува негативни емоции в жертвите си и ако жертвата е жена, теоретично по-лесно би могъл по-лесно да я манипулира.

Познанието е важно да се знае. Човек трябва да знае слабите си страни и да ги има предвид. Защото има хора, които могат и ще използват всичко това срещу вас така или иначе.

Постмодернистие не ми дават да кажа, че според изследванията на един професор, черните са по-ниско интелигентни от белите и че Азиатците са по-интелигентни от Европейците. Защо? Защото интелигентността е социално обусловена. Според професора разликите в IQ не са социално обусловени, но според постмодернистите самото IQ е социална конструкция и ако професорът твърди, че черните са по-глупави от белите, той им нанася вреда и им лепи етикет. Езикът е много важен за постмодернисттие. Защото това може да се използва от нацистите или расистите да трепят черни.

Постмодернистите също не ми дават да кажа, че нещо е лошо. Моралните оценки са забранени и смехотворни. Само се излагам.

Когато човек не прави оценки, той помага на силния. Защото отвъд доброто и злото, има само сила.

Ако нямаме морални оценки и нямаме истина, който спечели, той печели контрола над истината.

А, гледната точка на педофила е равна на гледната точка на насиленото дете.

Ако в тази култура например педофилът се чувства потиснат и съден за действията си, той може да избере да смени културата или да промени културата, в която живее. Всичко е позволено, когато е ‘по взаимно съгласие’.

Който е чел При Тихон от Бесове на Достоевски нека да помисли. Има ли или няма взаимно съгласие между психопата и детето? Аз мога ли или не мога да излъжа едно дете по хиляда начина? Защо детето се самоуби?

То заради Християнството, предразсъдъците и неприемането от обществото ли се самоуби? Или заради психопата? Ако това дете не се беше самоубило, а беше родило друго дете, ние искаме да роди или искаме да му правим аборт? Какво означава цялото това сексуално образование и планирано родителство? Защо детето се самоуби? Защото беше използвано? Или защото се страхуваше от съда на другите?

Затова не мога да понасям постмодернисти и Ницше. И за жалост познавам огромно количесто такива хора. Хора, които реално от нищо не се интересуват, спорят само за спорта, викат ми, че съм наивна, ако кажа “не е честно”. Нищо не може да ги възмути, но ако някой наруши техните права, реват до небето, мислят се за свръх интелигентни и изключителни, защото в училище никой не ги е разбирал. Много от тях си викат либерален елит. Наричат своето безхаберие- толерантност, своето самодоволство – разум, тихият си нарцисизъм – чувствителност и много се гордеят, че никой не ги разбира, следователно нещо са специални или има какво да им разбираш. Ако някой вземе, че ги разбере, ще изгубят поне 90 процента от изключителността си.

Най-интересното при постмодернистите е, че са изписали един куп книги и познанието, което имаме от тях, е нула. И това е по дефиниция.

Нарцисизъм

Нарцисизмът, когато е патология, се състои в това да преувеличавам собствените си заслуги до делюзии, да изградя персона без много да ми се налага да порасtвам, защото се пазя от всички неуспехи, крия всички слабости и не поемам отговорност за никой и нищо. Поддържам всичкото това фейк нещо с лъжи, манипулации, impression management, арогантност и си мисля, че всичко ми е позволено. Особено когато наистина ми позволяват всичко. Нарцисизмът не изгражда солидна личност, защото реален сблъсък с реалността няма. Страданието се избягва. Много по-важно е какво изглежда от това какво е. Нарцисизмът не признава авторитети и държи себе си за авторитет по всички въпроси. Ако реалността го опровергае, нарцисистът се чувства жертва.

Може мама много да ме е глезила, да ми е казвала, че съм специален и че другите деца са ужасни. Може да ме е пазила от всичко. И да съм станал на 40 годинки и тя пак да ме пази от всичко и всички.

Може просто да съм мързелив постмодернистичен философ, който няма деца, не излиза от университета, не се интересува от хората, няма никакви екзистенциални проблеми или и да има – не ги решава, защото той е над тях, единствената му амбиция е да прави пари, за да спи с други такива философи.
Нарцисизмът е паразитен, егоистичен, повърхностен и мързелив.

Тъй като няма силна личност, която да може да се справя с неуспехи, разочарования или критика и има емоционална инфантилност, нарцисизмът може да приема всякакви форми и персони. Днес може да реша, че съм скромна, чувствителна и на мравката път правя, ако това ме устройва, утре може да реша, че е по-добре да играя друга роля или че съм мъж. Емоционалната инфантилност означава да се търкалям по земята, ако някой ми откаже нещо, което искам. Да мразя другарчетата си, защото са тъпи и не ме оценят. Да бъркам чувствата си с факти.

Още Симон дьо Бовоар говори за биологията и тялото на жената като за ограничение. Най-голямата пречка пред равноправието на половете. Жената има менструация, изглежда смешно, тялото й се деформира, гласът й е писклив, ражда, с неустойчиви емоции, уязвима е през голяма част от живота си, ако роди пет деца примерно, които и кърми. Очевидно не толкова силна, колкото мъж. Тялото държи жената по-близо до животинското, доколкото за мъжа тялото не е окови.

Идеологията за социалната конструкция, релативизма, биологията като ограничение, властта, която дефинира всички човешки отношения, културата, която определя какви ценности ще има индивида и замества съвестта, означават няколко неща. Едно от тях е, че много скоро ще започнем да си правим деца в инкубатори. Другото е трансхуманизмът. Трето е изграждането на световната култура, която ще ни прави световни ценности и някой ще си прави социално инженерство на глобално ниво. И не на последно място ще дойде точка на сингулярност, както предупреждават моите любимци от Truthstream Media, когато вече няма да сме хора.

Убедена съм, че след следващия пост ще стане още по-ясно.

Следваща част Деконструкция на съвестта