Ние пожертвувахме голямото изкуство

” Да, това бе истина. Джон си припомни как Хелмхолц се бе присмял на „Ромео и Жулиета“.

— Ами тогава — заговори той след кратка пауза — покажете им нещо ново, което хем да прилича на „Отело“, хем да е разбираемо за тях.

— Точно такова нещо всички ние отдавна искаме да напишем — обади се Хелмхолц, като наруши продължителното мълчание.

— И точно това никога няма да успеете да напишете — рече Контрольора. — Защото ако то наистина прилича на „Отело“, никой няма да го разбере, колкото и ново да е то. А ако е ново, тогава е невъзможно да прилича на „Отело“.

— Защо да е невъзможно?

— Да, наистина защо? — повтори Хелмхолц. Той също забравяше неприятната действителност. Позеленял от вълнение и страх, единствен Бърнард си спомняше за нея; останалите обаче не му обръщаха внимание. — Защо да е невъзможно?

— Защото нашият свят е различен от света на Отело. Не може да има таратайки без стомана — и не може да има трагедии без обществена неустойчивост. А сега светът е устойчив. Хората са щастливи — получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение. А ако нещо се обърка, тогава имат на разположение сома. Която вие, господин Дивак, отивате и изхвърляте през прозореца в името на свободата. Свободата! — Той се изсмя. — Как можете да очаквате, че делтите ще знаят какво е това свобода! А сега да се надявате, че ще разберат „Отело“! Мило мое момче! Дивакът помълча малко.

— И въпреки това — настоя той упорито — пиесата „Отело“ си я бива. Тя е по-добра от всички тези емоцилми.

— Разбира се, че е по-добра — съгласи се Контрольорът. — Но това е цената, която трябва да заплатим за устойчивостта. Човек трябва да избира между щастието и онова, което хората са наричали навремето „голямо изкуство“. Ние пожертвувахме голямото изкуство. Вместо него си имаме емоцилмите и цветоуханния орган.

— Но те не дават нищо на човека.

— Дават онова, което могат — осигуряват на публиката приятни усещания.

— Но те са „история, разказана от луд”


— А онези под водолинията щастливи ли са?

— По-щастливи от онези над нея. По-щастливи например от тези ваши приятели тук — посочи той.

— Въпреки противната си работа?

— Противна ли? Те не я имат за противна. Напротив — обичат си я. Смятат я за лека и детински проста. Никакво напрягане на ума или на мускулите. Седем часа и половина лек труд, който не изморява, а после — дажбата сома и игри, и свободно съвкупляване, и емоцилми. Какво повече могат да искат? Наистина — добави той — биха могли да поискат намаляване на работното време. И ние, естествено; можем да им осигурим такова намаляване. От техническа гледна точка ще е съвсем просто да намалим до три-четири часа на ден работното време на всички нисши касти. Но дали това ще ги направи по-щастливи? Не, няма да ги направи. Подобен експеримент е бил проведен преди повече от век и половина. В цяла Ирландия бил въведен четиричасов работен ден. И какъв бил резултатът? Смут и рязко нарастване на консумацията на сома — нищо повече. Тези три часа и половина допълнително свободно време не само че не се превърнали в извор на щастие, но и принудили хората непрекъснато да предприемат соматични излети. Изобретателското бюро е претъпкано с планове за нововъведения, осигуряващи икономия на труд. Имаме ги с хиляди. — Мустафа Монд замахна широко с ръка. — И защо не ги внедряваме ли? За доброто на самите труженици. Ще е направо жестоко да ги измъчваме с допълнително свободно време. Същото се отнася и за селското стопанство. Ако само поискаме, ние можем да добием по синтетичен път всяка наша хапка храна. Но не искаме. Предпочитаме една трета от населението да продължава да обработва земята. И това е за тяхно добро, защото процесът на добиването на храна от земята е по-продължителен, отколкото във фабриката. Освен това трябва да мислим и за нашата устойчивост. Ние не искаме да се променяме. Всяка промяна е заплаха за устойчивостта. Това е още една причина да бъдем така сдържани при внедряването на нови изобретения. Всяко чисто научно откритие е потенциално пагубно; следователно дори и на науката трябва понякога да се гледа като на евентуален враг. Да, дори и на науката.

— Науката ли? — Дивакът се начумери. Тази дума му беше позната. Само че не можеше да каже какво точно означава тя. Нито Шекспир, нито старците от пуеблото бяха споменавали някога думата „наука“, а от Линда бе чувал само най-смътни загатвания: науката бе нещо, с чиято помощ се правят вертолети, нещо, което те кара да гледаш с присмех на Празниците на Царевицата, нещо, което те предпазва да не се набръчкаш и да не ти опадат зъбите. Той положи отчаяно усилие да вникне в думите на Контрольора.

— Да — казваше Мустафа Монд, — ето още една добавка към цената, която плащаме за устойчивостта. Не само изкуството е несъвместимо с щастието — несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник.

— Как така! — възкликна учудено Хелмхолц. — Та нали ние непрекъснато твърдим, че науката е жизненоважна? Това е изтъркана хипнопедична мъдрост.

— Три пъти седмично между тринадесет и седемнадесетгодишна възраст — вметна Бърнард.

— А цялата тази пропаганда в полза на науката, която вършим в Института…?

Да, но коя наука? — попита присмехулно Мустафа Монд. — Вие не сте изучавали точни науки, така че не можете да прецените. А навремето аз бях доста добър физик. Дори прекалено добър — достатъчно добър, за да осъзная, че нашата наука е чисто и просто една готварска книга с общоприета теория на готвенето, която никой няма право да оспорва, плюс списък с рецепти, към който не може да са прибави нищо без специално разрешение от главния готвач. Сега главният готвач съм аз. Но някога бях любознателен млад чирак в кухнята. Опитах се да сготвя нещичко по моя собствена рецепта. Извън общоприетата теория, по непозволена рецепта. Всъщност опитах се да се занимавам с малко истинска наука. — Той замълча.

— И какво стана? — попита Хелмхолц Уотсън.

Контрольорът въздъхна.

— Стана горе-долу онова, което ще стане и с вас, младежи. Едва не ме изпратиха на един остров.

Тези думи подтикнаха Бърнард към ожесточени и непристойни действия.”

“Хората продължавали да говорят за истината и красотата така, сякаш те били върховни блага. И така чак до започването на Деветгодишната война. Войната обаче ги накарала да запеят съвсем друга песен. Какъв бил смисълът на истината, красотата или знанието, когато навсякъде наоколо ти валят антраксови бомби? Именно тогава, след Деветгодишната война, за първи път бил наложен контрол върху науката. По онова време хората били готови да подложат на контрол дори и желанията си. Всичко — само за да имат спокоен живот. И оттогава ние непрекъснато контролираме.”

” — Изкуството, науката — май сте платили доста висока цена за вашето щастие — рече Дивакът, когато останаха насаме. — Има ли и още!

— Ами религията, естествено — отговори Контрольорът. — Допреди Деветгодишната война е съществувало нещо, наричано бог. Колко забравям, вие сигурно знаете всичко за бога.”

Aldous Huxley

Aldous Huxley to Timothy Leary, 6 June 1961

In this handwritten letter, Huxley mentions meeting Oscar Janiger and Dr. “Jolly” West, a CIA MK-ULTRA operative.

“Dear Tim,Thank you for your letter of Jan 23rd, which came during my absence — first in Hawaii, the at San Francisco (where we had a good conference on Control of the Mind).Alas, I can’t write anything for Harper’s — am too desperately busy trying to finish a book.At S.F. I met Dr. Janiger, whom I had not seen for several years. He tells me that he has given LSD to 100 painters who have done pictures before, during & after the drug, & whose efforts are being appraised by a panel of art critics. This might be interesting. I gave him your address, & I think you will hear from him.I also spoke briefly with Dr. Jolly West (prof of psychiatry at U of Oklahoma Medical School), who told me that he had done a lot of work in sensory deprivation, using improved versions of John Lilly’s techniques. Interesting visionary results — but I didn’t have time to discuss the details.You are right about the hopelessness of the “Scientific” approach. These idiots want to be Pavlovians, not Lorenzian Ethnologists. Pavlov never saw an animal in its natural state, only under duress. The “Scientific” LSD boys do the same with their subjects. No wonder they report psychoses.

Yours, Aldous”

“That’s how everything of culture and beauty and philosophic freedom has been passed on,” Huxley tells him. “Initiate artists, writers, poets, jazz musicians, elegant courtesans. And they’ll educate the intelligent rich.”

Declassified
Tavistock

Wikileaks

Huxley – CIA

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *